Да покориш Килиманджаро

Трудна беше комуникацията с доц. Валентина Мазнейкова през изминалите дни, тъй като по време на отпуската си се спусна във вълнуващо приключение. Далече от постиженията в медицината, тя взе смелото решение да се подложи на едно от най-тежките изпитания на духа – да покори Килиманджаро.

Сега се връща видимо различна. Някак още по-одухотворена, презаредена, преливаща от енергия и сякаш нещо в нея свети още по-силно. Макар да знаехме колко е отговорна и че се подготвя сериозно за изкачването, ние от екипа на МБАЛ „Света София“ не можем да отречем, че се притеснявахме. И то много. Не защото се съмнявахме, че ще изкачи 5895-те метра на връх Ухуру, а заради множеството неизвестни по пътя, по който беше поела. Не се съмнявахме и че една толкова фина жена, каквато е доц. Валентина Мазнейкова, ще успее да стигне до там, до където мнозина мъже не успяват. Че няма да се откаже, че няма да се предаде.

И ето, днес тя отново приема своите пациенти в МБАЛ „Света София“, сякаш да покориш героично най-високата планина в Африка е нещо обичайно. Но разказва с особено вълнение за най-тежките си моменти по време на щурмуването на връх Ухуру.

Планината Килиманджаро е гигантски стратовулкан, който се състои от три кратерни конуса – Мавензи (5149 м), Шира (3962 м) и масивът Кибо, чиято най-висока точка е връх Ухуру (5895 м). Цялата местност е национален парк, който е обявен за защитен от ЮНЕСКО, но и изключително притегателно място за всички, които искат да изпитат силата на духа си. Доц. Мазнейкова споделя, че не многото километри и физическата умора са всъщност проблемът, а съчетанието от многочасов преход, силно разреден въздух, голяма денивелация и ужасен, наистина ужасен студ. Същинското щурмуване на Ухуру протекло на -12°С, но се чувствало много по-студено, заради острия, режещ, леден вятър, който пронизва пръстите през ръкавиците. Най-незащитени се оказват лицата на дръзналите да преборят Ухуру, тъй като на толкова разреден въздух не е възможно да ги предпазят с маска или шал.

Предлагат се общо 7 маршрута за изкачване на най-високия африкански връх, 6 от тях са с палаткови лагери за нощуване, а маршрутът Марангу – с малки хижи, и затова се счита за най-луксозния от седемте. В хижите се почива или по няколко часа, или по една нощ, а в тях са предвидени обичайните удобства на течащата топла вода. Доц. Валентина Мазнейкова и приятелката й Теодора Халачева обаче били впечатлени, че насред дивата природа всички тези малки хижички били с монтирани соларни панели по покривите – с грижа за природата.

Най-сериозно изпитание за двете дами била вечерта, в която стигат до лагера Кибо хът, през който се щурмува Ухуру. А от там следват часове преход в зона с все по-рядък и по-рядък въздух. Организацията обаче е сериозна – в лагера на всеки турист се прави задължителен медицински преглед, за да бъде преценено дали организмът може да издържи на последващите трудности и какви са рисковете от височинна болест. И така двете дами продължават.

Тръгването към върха е в полунощ, 150 души тръгват да се изкачват буквално вертикално в тъмното, всеки на светлината на собствения си челник. Ухуру се изкачва задължително нощем, защото преходът е през вулканична маса, която съдържа сяра и през деня миризмата допълнително би пречила на дишането. За тях през цялото време на приключението им се грижи екип от изключителни професионалисти – помагат им за багажа, готвят им топла питателна храна, подкрепят ги емоционално да продължават нагоре.

„Вървиш, вървиш и само гледаш в краката си. Защото в момента, в който вдигнеш глава нагоре – виждаш хора. Като се обърнеш назад и погледнеш надолу – виждаш хора. Страшно е да имаш хора над главата си и под теб“, споделя доц. Мазнейкова. А сатурацията на кислорода в кръвта й е вече 77%, при стартовите 97 в началото. Малко преди върха ръцете й измръзват, не може да държи щеките, но за щастие, успяват да я стоплят.

7 часа и 10 минути от живота й отнема да се изкачи до горе при -1300 м денивелация, 4 часа да се спусне обратно. За критична точка от изкачването споделя, че са онези 5 часа и половина, през които се е катерила нагоре вертикално. От 1920-ия до 5895-ия метър екипът, който се грижи за двете дами, им повтаря само едно: „Пóле, пóле!“, което означава „Полека, полека!“. Това е един от онези моменти в живота, когато разбираш, че за да стигнеш, трябва да си концентриран и най-важното – да се движиш, но без да бързаш. Защото там който бърза – не стига. Трябва просто да вървиш. Да не спираш да вървиш.

След вертикалното изкачване обаче идва моментът на емоционалната награда – да се разходиш в кръг по ръба на кратера на вулкана. Да се снимаш в мига на покоряването на най-високия връх в Африка с българското знаме. Да погледнеш надясно към вулканичното дъно, после наляво към изгрева над ледника навън…

1200 метра нагоре, 1200 надолу, а след това 19 километра до базовия лагер. Нагоре се катериш на зиг-заг, а слизаш в права линия, в транс, почти не усещаш нищо. Вървиш, вървиш и няма край…

Едно неописуемо преживяване, 5 незабравими нощувки в планината, една истинска проверка на силата на човешкия дух – покоряването на Ухуру!

Следва тридневно сафари в Серенгети и Тарангире, които предлагат преживявания на съвсем другата крайност от досегашните. Всеки ден от сафарито през африканските паркове предлага на доц. Валентина Мазнейкова различни вълнения. Успява да види всички животни и птици от т.нар. африкански групи – Ugly Five (африкански глиган, гну, лешояд, щъркел Марабу, хиена), Big Five (африкански слон, африкански слон, бизон, лъв, черен носорог и леопард), Shy Five (таралеж, бодливо свинче, южно-африкански мравояд, сурикат, земен вълк) и Small Five (слонска земеровка, леопардова костенурка, мравколъв, бръмбар Rhino, червенокоремен биволски тъкач).

И така, след успешно спечелената битка с изпитанията на духа и изминатите 120 километра пеша при денивелация от -4000 до +4000 метра, доц. Валентина Мазнейкова се завърна в болницата. При нейните пациенти, които може би подозират на какво геройство е способна. А може би не са се замисляли. До днес.