2 август – великата дата на великото дело

Сериозна организация протича всяка година преди 2 август – датата, на която се чества Илинденско-Преображенското въстание. Македония го отбелязва като официален празник, а в Петричко денят е много специален. Тържествата, организирани в памет на загиналите в Илинденско-Преображенското въстание, се провеждат на високо, над Петрич, на Тинкина поляна. Плетат се венци, бие се тъпан, играе се петричко хоро – бавно и със саби. Въстанието е кръстено на двата църковни празника, на които избухват двата основни бунта. В Битолския и Солунския вилает избухва на Илинден – 2 август, а в Одринския вилает на Преображение Господне – 19 август.

Днес, по повод празника д-р Христо Мазнейков си спомня с преклонение за семейната история. Фамилията Мазнейкови тръгва от двамата братя Панде и Коста Мазнейкови, живели в Радовишко. Коста се знаел като много учен, начетен и интелигентен човек. Успял да завърши българска филология в София и да стане даскал във времената, когато да си учител значело най-голямото, най-достойното постижение. Коста бил даскал из струмишките и радовишките села, обикалял и учел хората на българското писмо и четмо между 1892 и 1900 година. Тогава Коста не издържал на зверствата, които виждал, избягал в гората и събрал чета. Така Коста Мазнейков станал Коста Мазнейков-Даскала войводата.

 

 

Основна фигура в тогавашното движение е бил Гоце Делчев. На 24 март 1903 г. няколко обединени чети начело с Христо Чернопеев, Коста Мазнейков, Никола Дечев и Тимо Ангелов заминават за Македония, където водят няколкодневни сражения. На 1 април четата на Коста Даскала се сражава край Лески, на 2 април край Шипковици, на 3 април над Владимирово. На 24 май 1903 година Коста Мазнейков загива с цялата си чета от около 15 души в битка с турски аскер край Инево. Неговият племенник Томе Мазнейков е осъден през 1947 година за създаване на тайна група на ВМРО в Югославия. „А защо четите са воювали по отделно, вместо да се обединят?“, д-р Христо Мазнейков се пита и днес. Подозира, че причината за погрома им е изпратената срещу тях редовна турска войска през април 1903 г. Но отговор няма.

Коста загива, а брат му Панде Мазнейков продължава рода, но семейството му трябва да бяга. Така попадат в село Рупел, до границата, в едно ждрело, където се надяват да не ги намерят турците. След време обаче там пък гърците решават да направят отбранителната си линия Метаксас и изселват семейство Мазнейкови. Така попадат пак на ново място – в района около Долна Джумая, днес Ираклия.

Бащата на д-р Христо Мазнейков – Димитър, има пет сестри и един брат. Д-р Мазнейков също има брат – Марчо, кръстен на бащата на майка им Мери. Прадядото Христо обаче по ония времена много се гърчеел. Христо и жена му Мария Карабинас живеели в село Нестрам, Костурско. След дълги перипетии, прадядото Христо отива в Америка, където при работен инцидент губи дясната ръка. „Тогава американците му предложили – искаш ли цялото ти семейство да дойде тук, или искаш да ти платим 70 000 златни долара. И той избира парите“, разказва правнукът му д-р Христо Мазнейков. Така прадядото се връща отново в Нестрам и започва да купува имоти – къщи, мелници, складове за дърва… „Но когато умира, братята му гонят семейството му, за да си присвоят парите му. И днес родът Карабинас е прекъснат, защото Господ не им дава внуци,“ довършва историята д-р Мазнейков.

Другият прадядо Кузо Димирков пък е бил с точно обратната нагласа – силно пробългарски настроен. Хранел партизани, затова гърците го арестуват и убиват, а семейството бяга от Нестрам в Пловдив. 1946 година отново се налага да тръгнат на път, когато пък ги гонят от България в Македония, и през 1947 г. окончателно се заселват в Скопие.

Не по-малко интересна е съдбата на Димитър Мазнейков – бащата на известния български ортопед д-р Христо Мазнейков. Димитър лежи по титовите затвори 2 години и половина. В затвора попада, тъй като не е искал да го пишат македонец, а е бил важен човек – директор на озеленяването на Скопие. И го хвърлят в затвора. След 18 месеца обаче Димитър се разболява тежко от туберкулоза и го пускат да се лекува. Заминава за Пелистер, в планината, където минералната вода и планинският климат са лечебни. И там се случва съдбоносна среща – със същата диагноза за лечение там отива и Мери. По-късно Мери Мазнейкова – майка на д-р Мазнейков. Любовта им пламва, женят се и тя забременява. А Димитър го хвърлят отново в затвора.

 

 

След общо две години и половина по югославските затвори, Димитър Мазнейков е екстрадиран в България, но без жената и детето. Става агроном в Петричкото село Беласица. Нямал къща, спял на бюрото в кабинета си. Когато семейството на Мери ги изпраща с малкия Христо при Димитър в България, тя се озовава в малка стаичка под земята, тясна, без течаща вода. „Креватът им е бил толкова тесен, че през нощта се редували – единият трябвало да спи на една страна, за да може другият да лежи по гръб. А аз съм спал на два стола“, разказва вече порасналият Христо Мазнейков. Когато става на 2 годинки и половина, баща му го местят в Марикостиново, където семейството вече разполага не само с две стаи, но и с чешма на двора. Така Мери вече започва да живее по-спокойно, а Димитър даже й купува радиограмофон – голямо чудо за тогавашните времена.

Братът на Мери Георги пък е най-известният от цялата рода на д-р Христо Мазнейков. Вуйчото е професор по автоматика и телемеханика, преподава в Истанбулския университет, член е на европейския съвет за наука и култура, и е последният председател на съюза на учените в Югославия. Георги доброволно се прекръства от Димирков на Димировски, „много силно влияние имаше върху мен, беше много промакедонски настроен. Години минаха, преди да разбера, че не е бил прав“, споделя съкровените си мисли д-р Мазнейков. Големият обрат в разбиранията му се случва през 1994 година, когато многобройният род по майчина линия се събира в Петрич. Стичат се хора буквално от всички точки на света, от Канада идва и леля Хрисанти – сестра на дядото д-р Мазнейков Марко. Естествено, срещата става бурна, спорът горещ, докато леля Хрисанти не отсича: „А, бе Гоше, язика кога живееф во Нестрам, имаше бугари, имаше и гърци. Може да е имало македонци али язика никогаш не сум чула за ниф“. И всички застиват. „Така е“, казва днес д-р Христо Мазнейков. „Илинденско-Преображенското въстание е организирано само от българи. Българи от област Македония“, допълва той.

Д-р Христо Мазнейков е първият лекар в своя бурен род, след него лекар става и дъщеря му д-р Илияна Мазнейкова. Да си лекар днес не е много по-различно от това да си бил войвода тогава. Но битката е различна – с живота и смъртта. И е всекидневна.